This document is a HTML 3.2 rendering of a Corpus Encoding Specification DTD document, produced in the scope of the MULTEXT-East project, by Fred.

Uses ISO-8859-5 (ISO Cyrillic) encoding


MTE HTML Corpus Sampler: Fiction, Bulgarian


PASSION ИЛИ СМЪРТТА НА АЛИСА

Роман -- фуга

Емилия Дворянова


София 1995

ПРЕЛЮД


ЙО

"Нищо или добро за мъртвите" , -- казваше баба ми, а и нали така е прието, някога плюели в устата на онзи, който изричал зла дума за мъртвец, та като преглътне, да си върне думите обратно в гърлото.

Но сега съм свидетелка по дело и ми казвате, че съм длъжна да говоря истината, а аз знам такива неща за госпожицата, че космите ми настръхват и коремът ми се стяга, да ме прости Господ, ала щом ми е дълг и аз съм гражданка, въпреки че ме присвива и гнусна виждам цялата работа, ще разказвам както вие искате -- и от началото и за края, и срамотиите ще разкажа, въпреки че ме хваща свян, а и съм малко любопитна, та знам повече отколкото трябва -- разбираш разни работи човешки без да искаш, а понякога пак човешки ти се иска да разбереш, защото странностите край нямат и като ти се яви една, към другата сам се потегляш и замотаваш кълбо, дето, както и да го мислиш, не можеш да му предречеш края. А колкото и лоши работи да съм виждала, такъв край не съм предричала, и онази сутрин, пак да ме прости Господ, наричах наум разни неща за госпожицата, докато се опитвах да отключа пътната врата, която заяждаше от месеци и всяка сутрин трябваше да блъскам ключа и с усилие да го въртя, а точно тогава дори си помислих, че ще е по-добре да не влизам, нали беше особен ден, свещен предвеликденски Разпети Петък, и в такива дни човек трябва в Бога да се настройва, вместо да бъде предизвикван към лоши мисли и смутни чувства за сметка на душата, а ако съм съвсем точна и православна по канона, изобщо не трябваше да работя на този ден и като извинение да кажа на госпожицата, че няма да чистя, докато не смаже тази ръждясала железария -- сто пъти съм й го повтаряла, а тя все се смееше и викаше, че да, щяла да помоли някой да я полее с масло.

Затова съм сигурна, че беше заключено -- заради мислите, които си спомням -- и който е влизал, е имал ключ, и който е излизал, пак е имал ключ, иначе през портата не се минава, през оградата също, защото всичко е обрасло и шубракът е плъзнал навред, -- нагоре, настрани, дори кучетата не се промъкват и само с крило може да се повдигне човек, а такова няма и ключът е крайно необходим. Затова й казвах:

" Госпожице, някой ден няма да си отключиш и ще останеш на улицата," а тя се смееше и викаше:

" Ще прехвръкна, лельо Йо" като да имаше крило, а всъщност жив дявол беше, въпреки че и дяволът отвсякъде минава и с това много неща могат да се обяснят, както и за онази сутрин, когато се колебаех дали да вляза, или наистина да се разсърдя, или като оправдание да взема религиозната потреба на душата ми, която искрено се готвеше за причестяване в неделя и никак не трябваше да се мърси в свети Разпетия ден; и колко съжалявам сега, че нищо от това не одобрих, не се послушах, а ако бях успяла да се спра просто за назидание или достойнство, щеше да ме отмине онзи ужас, в който още не мога да претръпна, но тогава точно бравата превъртя и както бях натиснала с все сила, пантата изписка, с което и колебанията бяха потушени...

А вие все ме питате дали съм сигурна, че е било заключено, сякаш нещо може да бъде забравено или може да бъде отминато, когато ти се е явил Адът и всичко така се е впечатало в очите и ушите, че мога колкото искате да се кълна -- пантата изписка, защото бях натиснала силно, а вратата както винаги... Не се забравя и аз ще кажа за всеки предмет -- къде беше и къде е бил преместен от Беса -- по друг начин не наричам Онзи, който Сторва.

После влязох и ме поръси дъжд от шубрака, и пак се усетих разсърдена, даже промърморих нещо не съвсем за казване, щото и за този шубрак сме се разправяли, но за него госпожицата беше непреклонна и не се усмихваше, а устничките й се свиваха на дъгичка:

" Да не си го пипнала, лельо Йо!"

Шубракът й бил завеса; тя така се изразяваше, все някак завоалирано, и не се разбираше какво точно казва, а иначе през зимата човек трябваше да лази като през тунел, за да се промъкне до къщата, а ако снегът беше пресен, и на пръсти в тишината да ходи, защото помръдне ли нещо, отгоре му се разсипваха преспи; онази сутрин пък всичко беше мокро, почти цяла нощ валя и си спомням листата, едва наболи ронеха дъжд във врата ми, но нямаше какво да се оплаквам гласно, само на себе си, и знаех, че госпожицата не ще окастри клоните. Така влязох и тогава нещо ме смути, видях, и ме ядна отвътре, макар че уж не беше кой знае какво и го отминах, но дворчето иначе е хубаво и чисто, шубракът само го опасва, като хубавото не го правеше госпожицата, разбира се; тя не се занимаваше с такива неща и ако останеше на нея дори розите нямаше да полива, въпреки че още майка й ги беше садила, -- един бор има и върба, подредено и годно, но тя пазеше фините си ръце да не й загрубеели възглавничките -- така наричаше края на пръстите си -- защото с тях много чувствително се пипат клавишите на пианото, а госпожицата свиреше и винаги с това се оправдаваше, за да не мие дори чиниите си и да ми ги трупа, а освен това беше и учена, та казваше, че няма време, въпреки че за разни други неща, които ще ви разкажа, време намираше; а старият господин от първия етаж също е музикант и тя всичко от него е научила, стаите му от горе до долу тежат от книги, но все човъркаше с една мотичка земята и всичко излишно минаваше под ножицата без шубрака, защото и на него му беше забранено. Тъй че не е до учеността и до някакви си там възглавнички на пръстите, а до други работи, и при това дворът въобще не е негов, всичко е на госпожицата, и той цял живот под наем е живял, а сега, като й върнаха всичко по новите закони...

Но онова, което ме ядна, не беше случайно, защото не ставаше за пръв път, и да ме прости Господ, все си мисля, че има тъмни сили, които причиняват разни неща, и сигурно госпожицата ги привличаше, защото аз вече двайсет години чистя тая къща и знам кътчетата и кьошетата още от времето на госпожата, когато госпожицата лазеше под масата, но неведнъж са ме връхлитали странности като тази, дето се повтори и ме жегна, защото в двора, както си беше чист дори от листата (предния ден господинът мина пред очите ми с греблото и събра зимните съчки и шумки), имаше дупка -- не много голяма, ама не и от къртица, а до дупката -- рохка пръст, като току-що изкопано, и видиш ли такова нещо, душата ти се стяга и замирисва на гроб, въпреки че може и на нищо да не замирише, ако ти е за пръв път и не си го вече преживял. Само се чудиш за какво е копано и се питаш:

"Кой?"

Но на мене мигом ми спря дъхът и под лъжичката ми трепна, тъй че това дето отминах и си казах -- случайно, глупости -- беше за покой, иначе нямаше да вляза в къщата, но ето, предчувствията идват като спомени, а вземеш ли на всичко да вярваш... не знаеш какво да избереш и към какво да подходиш, защото първия път нищо не ме споходи и съвсем неподготвена влязох в къщата.

Тогава умря госпожата.

И не просто умря, това всекиму се случва, ами пред очите ми се разпадна и спъхна, но тогава никой не ми повярва и ме взеха за луда, а и времената бяха опасни, затова аз престанах да говоря. Ако и сега ще мислите така, кажете да млъквам навреме, за да си спестя поне този ужас, за първото разпадане, съвсем невероятно, защото тя не беше стара, петдесет и пет години караше и при това се гледаше твърде добре с парите, които беше оставил мъжът й, въпреки че много имот им бяха взели...не че бяха червиви от пари, но всичко си имаха, а тя през живота си и ден не беше работила, пък дори и на мен плащаше добре -- че как иначе ще се вържа вече двайсет години да им слугувам -- на нея, че после и на госпожицата. Та тя се гледаше добре, правеше си всяка седмица косата на фризьор и то така, че и до днес не разбирам защо трябваше да е синя, -- беше напълно побеляла и вместо да я боядиса нормално, я посинваше като някаква фея, и маникюр си поддържаше, нищо че не беше млада, и с приятелки се събираше да шушукат на приказки, все стари бивши госпожи идваха на гости и си пиеха кафето и коняка -- въобще си живееше живота, и както го живееше, взе че се разпадна в онази сутрин.

Десет години има оттогава, когато влязох и видях дупката в градината, но не й обърнах внимание и нищо не ми проговори, защото помислих, че старият господин (тогава той не беше стар и аз подозирах, че се имат по-особено с госпожата) е копал да сади ново дърво, и тогава съвсем спокойно отключих и викнах от антрето:

"Госпожо," (тя ме караше така да й викам, не даваше другарко), "тук съм, нещо специално има ли за правене, или да започвам да мета?"

Но никой не ми отговори, затова си измъкнах метлата от килера, той е долу в общото антре, и тогава, преди да тръгна да се качвам, погледнах нагоре -- госпожата стои на върха на стълбите, хванала се за перилото и гледа нанякъде, ама то се вижда, че това някъде е никъде, да изтръпне човек, а сините й коси вместо на кок -- пуснати както никога не я бях виждала, и май това ме уплаши, много дълги бяха, като на призрак, затова поисках да я събудя, потропах с метлата и казвам:

"Госпожо, какво ти е" и както го казвам, се сгъна. Сгъна се, ама не както когато припада човек, това съм го виждала, как се срива и силно изтропва, а тя -- никакъв шум, една тишина, в която се изпразни отвътре, сякаш от гума е слепена и се е пукнала, сгъна се и се приземи на последното стъпало и аз извиках, защото по всички правила трябваше да се претърколи по стълбите, а тя -- не! -- и омаля, така че се събра до парапета. Ужас ме сполетя и не можах да тръгна нагоре, едва по-късно се окопитих и стъпало по стъпало я стигнах, мислех да помогна, но щом я пипнах, се убедих, че нещо не е наред, защото й хванах ръката, а тя се огъна -- на едно такова никакво място се огъна, не на лакътя, не на китката, а по средата, и въобще навсякъде се огъваше -- ГОСПОЖАТА НЯМАШЕ КОСТИ.

И с крака й пробвах -- нищо твърдо, значи костите й се бяха разпаднали, а аз такава болест не знам, като гръм ме удари. В къщата никой, господинът се беше отправил нанякъде за беля, госпожицата на лекции, а аз хукнах към телефона да звъня на Бърза помощ, но докато се свържа, сума време мина. Най-после казаха, че ще дойдат, аз вече плачех, и се връщам при госпожата -- нея я няма горе; претърколила се на долното стъпало -- значи се е размърдала и е жива, но още по-страшно ми стана и само гледам -- минаха няколко минути, и тъй от само себе си, в пълна тишина до пръсване, претърколи се още по-надолу -- не смея да я спра -- и после пак, и пак, и пак... Докато дойдоха лекарите, беше стигнала до антрето, а аз все горе стоя и не вярвам на очите си, ушите си търках да чуя шум, но не! -- тишина.

Като да бях оглушала, но чух как спря линейката и лекарите влязоха с носилката -- не бях успяла и вратата да затворя, та ако се бяха забавили още малко, госпожата и на двора можеше да излезе. Надвесиха се и я попипаха тук-там, ослушаха я и казват:

"Умряла е, удар."

А аз стоя вцепенена и не ми идват думите.

"Тук ли я намерихте?" -- ме попитаха, а аз им казвам:

"Не, тук."

"Къде?"

"Тук горе."

"А защо е долу?"

"Търколи се по стълбата, стъпало по стъпало и много бавно."

"Значи е била жива, защо не я спряхте да легне удобно."

"Не" казвам, "умряла се търкаляше, защото няма кости."

А на лекаря му се разтвориха очите и пита:

"Добре ли сте,другарко?" "(Тъй викаха тогава)" "Вие коя сте?"

"Чистя" му казах.

А той не разбра, показах му метлата, но видях, че шепне нещо на сестрата с бялата престилка и касинка, а тя взе да пълни спринцовка от тези дето страшно ги мразя, като че някой обича да го бодат, но аз особено се страхувам заради бясната котка, която ме хапа, когато бях дете, и заради която ми биха четирийсет инжекции в корема и то не друг, а майката на госпожата ми ги би, тя ги умееше тия неща, защото мъжът й беше доктор.

Забравих да кажа, че открай време съм живяла в тази къщичка, дето и сега живея, а някога, преди Девети, тя беше към голямата, за слугите, тъй че и майка ми и баща ми работеха тук, а после аз по наследство, въпреки че не беше прието, та го вършех между другото; иначе работех в предприятие за допълнителен доход, за да купя къщичката, и голям късмет съм имала, защото сега, по новото време, щяха да я върнат на госпожицата като нищо... Та тогава казах на лекаря:

"Никакви инжекции, докторе, ще потвърдя, че госпожата има кости; ама вие нали ги режете в болницата, ще видите сами, а аз ще стоя тук и трябва да съм бодра, с всичкия си, а не успана отвън, защото ще се върне госпожицата и нали трябва да й съобщя, а тя току-виж припаднала и пак ще ви викам, ако много се уплаша, затова никакви инжекции, по-добре ми дайте хапчета за момичето."

Съвсем ги отказах, те я вдигнаха и излязоха с подозрение, но не за това ми беше думата, а за друго -- когато мина олелията и си тръгнах (беше вече късно след обед, защото си имах проблеми с госпожицата), на двора спрях втрещена -- дупката, дето я видях сутринта, пълна, а отгоре купчина пръст, като прясно гробче -- мъничко, ама не може да не си го помисли човек, и друго помислих, та се прекръстих и душата ми изплака:

"Госпожо, госпожо, натам ли беше тръгнала, та така упорито се търкаляше надолу?"

Но това го изхвърлих от ума, защото и аз можех да помисля, че нещо ми има и се нуждая крайно от инжекция, а после пак се размислих -- през целия ден бях там, господинът го нямаше никакъв, лекарите ли са заривали? Глупост се получаваше, само някакви роднини на госпожицата дойдоха, тя им се обади, но и те шашнати... дойдоха да се суетят и да помагат на момичето, защото в такъв момент човек губи ума и дума, кой ще си играе да копае дупка и после сам да я зарива!

Затова онази сутрин, за която ме питате, така ми се смути душата -- спомних си всичко, цялата странност, която и до днес не мога да си обясня, и това, че оттам нататък всичко се обърка, настъпи гигантски хаос, когато госпожицата остана сама -- вече всичко вървеше наопаки, макар че на нея сигурно нормално й се е виждало, но аз не съм съгласна с такъв живот, вижда ми се нереден и ако имах дъщеря, всячески бих я удържала, както сигурно е правила госпожата, която беше жена на място и здраво държеше нещата в ръцете си -- имаше ред в тази къща и госпожицата свиреше на пиано, учеше езици, когато беше ученичка и в бележника съм й надзъртала, винаги беше пълен с шестици, а после влезе в консерваторията, където се учи висша музика, но точно тогава се промени и мисля, че това беше грешка на госпожата -- не трябваше да й разрешава да прави каквото си ще, а тя вместо само да свири, започна повече да чете, някой й даваше разни книги, може да е бил и господинът отдолу, но аз съм любопитна и винаги надзъртам, когато видя разтворена книга, защото обичам да чета, особено романи, където има любов, и често съм взимала такива от библиотеката -- опитах се да зачета, но разбрах, че това не са книги като книги, по странен начин пишеше в тях и дори попитах госпожата:

"Какво е това, дето го чете момичето, госпожо, неясно ми се вижда, да не й повлияе зле."

А тя ми отвърна като знаеща:

"Философия, Йо."

А аз:

"Ами защо госпожицата не си свири повече, което й е занаят, вместо все над дебели книги да стои, тях май малко хора ги разбират, защото са чудати."

А тя ми се усмихва, сякаш съм проста, и казва:

"Не разбираш, Йо."

И аз наистина не разбирам, но знам, че е странно, а момичето от малко имаше разни отклонения, от които трябваше да се варди, а не да се подхранват, и защото ние си говорехме с госпожата, позволих си още нещо да й кажа:

"Не може, госпожо, човек, дето се бои от нищо, да се занимава с всичко, пък дори и да е бил тогава малък."

А тя ме погледна с големи очи и сякаш не разбира или не си спомня, а то такова нещо според мен не се забравя никога, особено от майката, която си загуби ума, когато момиченцето хукна из къщата и взе да крещи -- мъничко беше --

"помощ! хвана ме! спасете ме!"

А ние тичахме по него и питахме:

"Какво има, мъничко, кой те гони?"

А то в истерия, въргаля се по земята, къса дрешките и вика, очите му разтворени, сякаш ще изхвръкнат, и се движи бързо, не можеш да видиш къде са ръцете, къде са краката, а госпожата се мъчи да го удържи, ама то все се изплъзва, щото онова не го пускало, и тогава аз, уж съм проста, се досетих и й казвам:

"Госпожо, сянката го е хванала."

"Какво?" тя не можеше да разбере и трябваше да обяснявам:

"От сянката си се е уплашило."

А госпожата, като се разсмя, но в очите й сълзи, и нея я стигна истерията. Да беше свършило всичко тогава, а то продължи сума време, госпожата трябваше специално да учи детето, да го убеждава и всички му говорехме:

"Човекът има сянка, малкото ми, но сянката е нищо, не е страшна и не причинява бели, просто човекът, когато затули светлината и защото я затулва, пада като сянка." А момиченцето уж разбираше, убеди се уж постепенно, но докато порасна, все повтаряше:

"Не искам сянка, плаши ме."

И аз го наблюдавах тайно понякога, току дигне краче и се мъчи да я настъпи или да я ритне, а в очите му -- сълзи -- имаше му нещо на детето, а такива неща не се губят без следа и трябва много да се внимава.

И още един случай имаше, но него не го припомних на госпожата, защото ми стана мъчно тогава за нея, пак беше съвсем мъничко детето, когато започна да се чеше, но то не беше чесане като чесане, а цялото се дръгнеше, започнаха рани да се получават, кръв му течеше -- и по ръчичките и по крачката, и гърдичките си беше разкървавило, чудеха се всички какво става и започнаха да го водят по лекари, някаква болест мислеха че е, краста или нещо такова, а лекарите го изследваха, взимаха му проби и все казват:

"Нищо няма."

А детето продължава да се чеше, ще се разкъса само и ти се обръща сърцето, като го гледаш, докато един ден изплю камъчето:

"Не искам да имам кожа" казва, "пречи ми."

"Как така ти пречи, това са глупости" говореше му госпожата, а аз я виждам как трепери отвътре.

"Нали всички имаме кожа, тя ни пази," а то:

"Не ме пази," обяснява, "пречи ми да се допра."

"До какво?"

"До всичко."

Да се побърка човек, и госпожата го заплаши, че ще му върже ръцете, а то мисли, мисли и накрая каза:

"Добре, няма да се чеша, но като порасна голяма, ще се измъкна."

Така свърши всичко и после постепенно взе да се укротява, нормално стана и вървеше в ред, докато се яви дупката в двора и се случи онова с госпожата, а после я обгърнаха тревичките, позеленя и се сля с всичко, но май само аз обръщах внимание на това как постепенно се сляга, степваше се и изчезваше, докато и аз забравих -- нямаше за помнене освен впечатления и привидяни неща, до сутринта, когато се повтори.

Повтори се, а повторението е страшно нещо, когато би могло нещо да значи, защото се препълваш от мисли, и аз се питах:

"Значи ли или не значи?"

Нали тогава започна всичко и от дупка до дупка някакъв хаос се получава; размъти ми се изведнъж от впечатления, които се разбъркаха, защото човек си дава сметка накуп за нещата и се получава така -- от дупка до дупка -- ами сега какво ли значи?

Затова и не се спрях, любопитството е голяма сила и ме повлече да вляза, но не бързах много, защото предчувствието за страх ме задържаше, и бях внимателна, като отключвах входната врата, сякаш може някой току пред краката ми да се разпадне; дори я заключих зад гърба си, поучена от спомена, в който госпожата се търкаляше сама и мъртва, отправена нанякъде, и щом затворих, чух пианото да свири и спрях от изненада -- в осем сутринта госпожицата трябваше да спи, къде от нея ранобудство, то ако я оставеше човек, до обед щеше да се излежава, кафета из чаршафите да пие и да се обвива в пушеци, затова си имах като първо задължение, когато се кача горе, да тропам по вратата й с дръжката на метлата, за да не ми се нарани ръката, и да викам:

"Госпожице, Земята изгря, на Слънцето очите са отворени" докато се събуди. Това го беше измислила като дете и й доставяше радост от спомена, мило й беше и казваше:

"Лельо Йо, това са магически думички, смело ги викай, те веднага проникват и ме изтеглят от сънищата" въпреки че не винаги помагаха, ами трябваше и други мерки да взимам -- но в осем сутринта да е разбудена и вече пред пианото, това не помнех.

Eто, има нещо -- си казах и както го казах, усетих, че музиката не идва отгоре, от пианото на госпожицата, а отдолу -- от пианото на господина, и кой знае защо това ми се видя още по-нередно и си беше такова, защото подобен човек аз не познавам, но мога да се закълна, че господинът вече десет години нито веднъж не си беше изменил с минута режима, който живееше: излизаше в седем сутринта, после се прибираше в един, когато аз излизах, поздравяваше ме винаги любезно, здравей Йо, довиждане Йо, и после се затваряше в стаята си, а точно в пет часа, каквото и да беше времето, вятър и студ, гръмотевици и дъжд, ураган си мислех да минава, пак щеше да излезе на разходка -- до шест и половина, когато се прибираше и винаги сам си приготвяше вечеря; това му беше животът, откакто госпожата умря, преди това често пътуваше и както ви казах, когато тя се разпадна, но беше в къщи и се прибра чак на следващия ден. Влезе вътре и без да му кажа, се хвана за главата, май само очите на госпожицата видя, но дори добра дума не изрече, ами се затвори в стаите си, до деветия ден не излезе, дори на погребението не дойде и остави госпожицата сама да я оплаче -- точно от тогава заживя така и няма как да не си помисли човек, а аз и знаех, че е имало нещо между него и госпожата, въпреки че той беше доста по-млад, с десет години близо, но на този свят какво ли не става, всякакви лудости има, та ми се струва, че и той не беше с всичкия си. Само с госпожицата си приказваше и винаги когато си приготвяше вечерята, тропаше с една точилка по тавана, ако госпожицата е в къщи и е сама, да слезе при него да вечерят заедно -- те много се имаха с него, а аз все не разбирах как се погаждат двата етажа, и все чаках да експлодират някой ден, както всеки си я караше на своя глава. Сякаш изобщо не се чуваха и госпожицата тропаше по всяко време, свиреше и посред нощ, гости канеше всякакви -- разни мъже, нали разбирате, а господинът нито веднъж не се оплака и непрекъснато я викаше да си хортуват нещо, за което благодарност от нея нямаше, дори не съм сигурна дали го уважаваше достатъчно, защото веднъж, като го похвалих пред нея за редовния му живот, за да й кажа нещо с това, тя ми отвърна като да му се подиграваше:

"И той подражава, лельо Йо, за Кант се мисли, но всъщност всички подражаваме и на нещо се мислим" така каза и не съм сигурна дали беше подигравка, защото не разбрах съвсем, и Кант не го знам -- дали е добър или лош човек, само едно съм сигурна -- господинът обичаше госпожицата, нали от дете я познаваше и затова, като се уверих, че си е в къщи през оная сутрин, едновременно се зачудих и някакво чувство за нередност се появи, но и по-спокойно въздъхнах -- когато човек не е сам, дори и със странност да се сблъска, по-лесно я понася и може да се допита, защото сигурността, че има нещо, не ме беше напуснала и уплахът, че ще ме връхлети всеки момент... Затова реших да потропам на господина и да измисля нещо, за да се качи горе с мене. Не можех да му кажа просто:

"Господине, на двора има дупка, а това е лош знак за къщата, ела, защото ме е страх, ела заедно да събудим госпожицата и да й кажем стихчето, в което Земята изгрява."

Защото на учените, когато им говориш такива неща, те смятат за луд, но по друг начин можеше да го придумам и да го поведа с мене, а и ако нещо се е случило, нали цяла нощ си е бил в къщи, може би знае... И след като реших това, приседнах на стола в антрето да чакам музиката да свърши, за да не го безпокоя и сърдя, но и за да измисля какво да му кажа, че да хване вяра и да ме последва. Седнах и се отпуснах приятно, след мокрия хлад -- музика и топло, а иначе тихо, като да плуваше нещо наоколо, и притворих очи, така уютно ми стана, че съвсем забравих и всичко, което до този момент се въртеше опасно в главата ми, сякаш отлетя и започнах да си представям хубави работи, как ще отида вечерта на черква и ще ме поръси свещеникът, на Разпети Петък службата е една такава протяжна и скръбна, ама нали само ден по-късно дочакваме Възкресение, а после си спомних и задълженията си -- нямах много работа този ден, госпожицата си беше боядисала яйцата, а козунакът си го купуваше от магазина, само да помета и да сготвя нещо леко за обед, тя също постеше, да се ненадява човек. Едно единствено нещо не обичах да върша, но нямаше как да откажа, макар че беше истинска дивотия и се срамувах -- нали съм възрастен човек, -- а стаята на госпожицата беше пълна с играчки, невъобразимо количество, навярно повече отколкото в магазин, пъхнати навсякъде, -- два шкафа с витрини, пълни с куклички-барбита, куклички-майки и татковци, дечица-кукленца, поне пет клозета с принадлежащи им бани, мивки, вани, перални, а спалните сигурно бяха двайсетина -- с големи кревати, гардероби и огледала, кукленски къщи с кухни, гостни -- аз защо ли пък ги изброявам, -- а и всевъзможни животинки от цялата природа -- кучета, жаби и лъвове и какво ли не, -- имаше и музикални инструменти поне за два пълни оркестъра, със струни и такива, дето се духат, няколко пиана, а и фигурки на музиканти с фракове -- всичко от пластмаса и облечено с дрешки; мания някаква, с която онзи я зарази, а онзи е любовникът й, който ги правеше. Всички мостри носеше при нея -- докато задръсти пространството, без да мисли, че аз трябва да ги чистя, защото, знаете ли как поемат прах и колко трудно се обърсват, дори на два-три месеца госпожицата ги събличаше и ме караше да им пера дрешките, което никак не понасях, а за награда, че не отказах да върша тази глупост, веднъж ми погоди гаден номер, та никога да не забравя как влязох в спалнята и гледам -- куклите съблечени за пране, а тя ги подрежда както са голи -- женските барбита върху спалните, краката им вдигнати, върху тях -- мъжките -- дечицата надничат зад столовете -- и те голички -- но дотам не спряла, ами съешила и животните, при това не по вид и по род, а както й дошло -- треснах тогава вратата и като изкрещях:

"Госпожице, аз тука повече няма да вляза, така да ми се подиграваш и гнусни неща да ми показваш" а тя умира от смях и ми се извинява, ама питайки:

"Че какво толкова има, лельо Йо, виж колко са хубави -- нищо нямало!"

А аз се сърдих ден-два и пак се върнах, защото госпожицата от малка като да ме омагьосваше, и пак започнах да бърша...

Това си мислех, докато седях отпусната сред музика и топло с притворени очи, и хем гледах, хем не гледах, докато видях нещо, нещо, което не мога да нарека и се втренчих, а мислите се изпариха, като да се обърна всичко в очите ми, и те зашариха в антрето. То е много голямо, само така го наричат, а иначе си е цяла стая и обзаведено -- като влезеш, насреща е вратата към стаите на господина, а над нея едно прозорче с изрисувано стъкло, пропуска светлина, и когато господинът си е в къщи, и денем и нощем светеше в неговото коридорче и така осветяваше малко и антрето, иначе беше тъмно, само от прозорчето над входната врата влизаше светлина и от горния етаж приплъзваше малко, но сумрака напира и ако не запалиш лампата -- а аз избягвам, защото съм много пестелива, -- хем виждаш, хем не виждаш, може да се спънеш, защото истински се откроява само стъклото, в което някой е изрисувал лице, малко страшничко с големи очи, а около него кръгчета, кръстчета, триъгълничета или някакви други работи; но и още нещо събираше светлината и извикваше погледа -- на лявата стена имаше тоалетка с много чекмедженца, които госпожицата пълнеше с какво ли не -- фиби, визитки, игли, очила, гримове, гребени, моливи и химикалки, разни червила, значи пълна бъркотия цареше и госпожицата, когато загубеше нещо дребно, все там ровеше да го намери и изсипваше всичко на пода, а после -- обратно в насипно състояние, никога не ги подреди тия чекмедженца, а беше хубава тоалетка, с голямо огледало, пред което за последно решеше косите си, преди да излезе, защото иначе и в нейната стая имаше същата тоалетка, и в хола едно голямо огледало, не й липсваха, но все се приглаждаше и в антрето -- та това огледало беше много силно и сякаш светеше в сумрака, натрапваше се винаги на погледа -- там се втренчих и излязох от мислите си, от топлото и тихото на музиката, защото огледалото го нямаше или, по-точно, хем го имаше, хем го нямаше -- първо помислих, че е покрито с нещо, но като се взрях по-добре, установих, че е останало само стъклото, красивата рамка, а в нея -- голо стъкло, значи, онова, което прави огледалото да бъде огледало, не знам как се казва, се беше свлякло или някой го беше остъргал, което би било много трудно, защото тоалетката е масивна, тежка, не беше местена, а не знам дали може да се измъкне от рамката това тежко стъкло -- преди огледало -- и като се взирах, някак още по-страшно ми стана, пак разпадане видях, сами ставаха в тази къща нещата, нещо ги причиняваше отвътре като бесни да бяха, и сърцето ми се сви и аз станах да видя отблизо, да не би очите ми да ме лъжат или да съм някак замаяна, но не, така беше -- погледнах отзад да видя следите на това вещество, дето прави огледалото да бъде огледало, но нищо, чисто и само прахоляк, после пак погледнах отпред и:

"Боже!" как се уплаших, а не бях забелязвала преди -- стъклото на кръгчета и кръстчета като над вратата, прозрачно и леко, трябва да си местиш очите и да нагаждаш светлината като на онези специални картички, дето могат да мърдат, за да видиш наистина -- има ли ги, няма ли ги и какво точно има, -- и аз взех да мърдам, да нагаждам и както мърдах, появи ми се и лицето, съвсем като страшното на стъклописа с големите очи, гледа ме и аз го гледам като да е живо и чака да мръдна, истинска дяволска работа, а аз викнах:

"Боже!"

И вече нямаше какво да чакам музиката да се свърши, страшното ме хвана и нито чувах, нито мислех, ами стигнах до вратата и започнах да тропам, тропам, тропам...

Нищо...

Пълно безмълвие.

Ослушах се -- музиката спряла -- тишина.

А аз не смея да се обърна, защото знам ли какво ме гледа зад гърба ми и вече съвсем безсмислено блъскам...

Блъскам...

Блъскам...